Роди ли се дете, ражда се и майка

В детската градина веднъж ни раздадоха по един лист от тетрадка с редове. Нашата задача беше да режем възможно в най-права линия по реда. Накрая една от учителките огледа какво сме натворили и заяви: “Ася реже като истинска майка!”. Аз, небидейки Ася, бях съкрушена – явно режех като истинско дете. Като се замисля сега, нямало е нищо по-нормално от това.

И ето ме днес, толкова години по-късно, все още не мога да режа в права линия, но междувременно станах майка. Или по-точно казано: ставам майка. Защото това според мен не е като да се научиш да караш колело – един импулс прескачал от едното мозъчно полукълбо в другото. Това е един процес, основан на малки и големи избори всяка минута: дали да вляза да се изкъпя сега или той ще се събуди, дали да му дам вода, защото според акушерките го мъча само на кърма, въобще – кърмя ли го достатъчно, не го ли кърмя прекалено често, дали не го разглезвам, ако го гушкам, когато се разпалаче, дали съм го завила така, че да не го задуша, дали го държа правилно? И това е само началото на броеницата от въпроси, които си задавам като прохождаща майка.

Като се замисля, обаче, повечето въпроси са породени от хора, сякаш изпратени да тестват авторитета ми на майка – лекари, баби, познати, на някои от които дори не им се е налагало да правят такива избори.

Ето защо държах на естественото раждане и съм благодарна на Бог, че ми го подари точно такова – с всяка засилваща се контракция моята вътрешна сила се укрепваше. Да, в този “модерен” свят можех да се оставя в ръцете на лекарите,  които да ускорят и обезболят преживяването; можех след това да им дам бебето и да не го видя до сутринта, а вместо това “да си почивам”, можех да го храня с тяхната храна. Но тогава щеше да се роди само едно дете, но не и една майка.

Не се хваля, не искам да се изкарвам мъченица или героиня. Искам само да споделя колко беше важно за мен да премина през раждането осъзнато. За да осъзная себе си. На 23.01.2013 г. се роди момчето Богомил. Роди се и майката Милослава. Благодаря на Бог, на Антон и на дулата Боряна, че бяха неотлъчно до мен и вярваха в мен. Благодаря на дулата Елена, която се отзова на безбройните ми въпроси на тема кърмене и отново ми напомни да си вярвам. Благодаря и на д-р Дончева и акушерката Емилия, че уважиха избора ми. Благодаря и на Богомил, че работихме като екип. С него и с Антон тепърва ще правим първите си стъпки.

Знаете – казват, че в родителството първите 50 години били най-трудни