… И ти за него си целият свят

Посветен на Цвети, защото неведоми за пътищата Господни или: как ни вдъхновяват хората около нас, без дори да предполагат.

Започвам малко като бордовия дневник на Стар Трек: Четири седмици и един ден от раждането. Излизала съм сама 2 пъти – и двата пъти до магазина за хранителни стоки, и двата пъти за по-малко от час. Виждала съм единствено Богомил, Антон, майка ми, педиатърката и Кати и Иво, които ни помогнха да си пренесем новите мебели. Къпя се бързо и само когато Антон е вкъщи; под душа мисля само за едно. Ям, не когато съм гладна, а когато мога; често ям с една ръка, защото в другата държа едно човече. Простирам, чистя, готвя само когато той спи. Недоспала съм. Докато пиша това, Богомил спи на една възглавница на коленете ми.

Но всъщност нито едно от гореизброените не е оплакване.

Наричат първите три месеца след раждането на детето “четвърти триместър на бременността”. Преди да родя не можех да си представя точно какво означава, но на теория поне чух този термин. Много неща научих на теория за раждането и живота с детето през първия месец, но само с преживяване ги осмислих, и то след това, много след това. В този ред на мисли трябва да призная, че ситуацията “кърмеща по всяко време, неизлизаща и непланираща” малко ми дотежаваше.

И това до днес, докато не се загледах в скайп статуса на Цвети (също нова майка): “…И ти за него си целият свят”. Малко по малко още едно разбиране се оформи в мен: Богомил бе прекарал девет месеца в утробата ми (а душата му се е реела радостно, надявам се, наоколо). След това излиза, посрещнат не само от мен, баща си и дулата, ами от едни чужди ръце (добре поне, че Антон го грабна след акушерката), стои в една чужда обстановка 3 дни, където мирише на препарат за почистване на под, където идват да “заплашват” майка му, че не знае как да го гледа и свети луменисцентно осветление почти през цялото денонощие. И той се успокоява само и единствено, когато попадне в своя свят – ръцете на майка си, част от която е бил съвсем до скоро.

Всъщност, това е нормално. Нарича се период на адаптация и всеки го преживява – не можем да отидем на едно напълно ново място без да си спомняме с носталгия за старото ни място (всички сме били на бригади, всички сме се разделяли с любови). И как само сме си мечтали да можеше поне още малко да си останем там, на уютното, където е било безметежно и щастливо. Нищо, че новото място също е щастливо – просто не е същото. Бебето има невероятния шанс да може да се връща на това място и това е при мама – тя за него е била и продължава да бъде целият свят.

И аз за него съм целият свят – недоспала, хранеща се по неговия режим, четяща на глас Хари Потър до прегракване, сгъната на три, за да мога да пиша това и едновременно да го кърмя… но какво друго мога да направя – ако аз за него съм светът, то не ми остава нищо друго, освен да превърна него в моя свят. Поне за малко. Скоро всеки ще опознава много други светове.