Малка вяра

Той не беше духовен учител. Не беше и особено религиозен. Ходеше рядко на църква (но винаги сваляше шапка, когато се разминаваше със селския свещеник) и не пиеше (въпреки че не го смяташе за грешно). Хората от селото го смятаха за странен и не говореха много с него, но всъщност го уважаваха и търсеха помощта му: да им помогне да си оправят покрива, да им даде съвет за болно животно, да каже защо не растат доматите тази година.

Той не говореше за Бог. Не беше ясно дори как си представяше Бог – дали беше белобрад старец с разперени ръце или космична енергия, която светеше по-силно от слънцето, дали обичаше едни, а наказваше други или дали хвърля зарове, дали беше във всичко или пък стоеше встрани.

И все пак, неговата вяра – малката, обикновената му вяра, го караше да става преди изгрев слънце, да остава в мълчание, докато навън не започнеха да се различават силуетите на дърветата и съседските къщи. Караше го да усеща, че днес е един хубав, Божи, ден – дори когато не беше ясно дали дървата ще му стигнат до края на зимата. Караше го да говори малко и да обмисля всяка дума, защото не искаше да обиди никого, не искаше и да се меси на никого. Караше го да говори на животните в двора и на дърветата в гората. Караше го вечер спонтанно да пада на колене, да обляга ръце на леглото и да благодари.

Имаше случаи, в които сърцето му натежаваше от мъка: кравата му умре или види разкъсано от кучета коте (най му беше тъжно за животните). Тогава поглеждаше нагоре към небето, оставаше с отворени очи, докато светлината на деня не изсуши сълзите му, помолваше се наум Бог да прости на живинката и дано не се е мъчило много. След това отиваше и правеше нещо малко за някого (мъртвите трябваше да се почитат, но живите трябваше да се почитат повече): носеше шепа череши на съседа или 2-3 яйца на бабата накрая на селото, помагаше да изчистят вадата, да обрулят орех.

Имаше случаи, в които го обземаше такава радост, сякаш сърцето му щеше да изскочи през устата! Често не можеше да си обясни какво толкова го радваше – сняг като сняг, но той изпадаше във възторг, все едно е малко дете; гора като гора, но той не вървеше, а подскачаше като козле – нищо, че е с бастун; ден като ден, но той се усмихваше на всички и хората искаха да са по-близо до него, сякаш беше огън през ноември.

Обикновен човек беше той. С обикновена, уж невзрачна вяра. Вяра, която не носеше на ревера си, но която го караше да свети в светлина, едновременно незабележима и ослепителна.

Leave a Reply

Features Stats Integration Plugin developed by YD