Спомен за Белене

Днес не ми е сладко медено. Днес ще ви споделя спомените за Белене на Иван, бащата на Антон (моят мъж). Да не забравяме какво е било и защо трябва да гласуваме за НОВИ хора, които не са деца и внуци на СТАРИТЕ хора.

На 4-ти март участниците от “групата” (б. ред. “контрареволюционна” група, в която Иван Абаджиев е участвал и която никога не е пристъпила към действия – събирали са се тайно и са споделяли обща идеология) и наши приятели изненадващо и светкавично бяхме арестувани и задържани в килиите на следствения отдел на градското управление на Държавна сигурност на ул. „Московска“ 5. Ударът беше жесток и вцепеняващ. Поводът вероятно е бил неуспешният опит на друга група да взриви шестметровата гипсова статуя на Сталин на входа на Борисовата градина. Вероятно някой от членовете на тази група е познавал и е бил по-рано във връзка с някой (Кънчо Табаков?) от нашата група. Арестуването ми беше доста драматично: по обяд позвъниха и се представиха за двама цивилни с настояване да направят обиск вкъщи. Приех, но поисках да стане в присъствието на съседи-свидетели. Отказаха и от стълбите изскочиха още двама, нахвърлиха се върху мен, като искаха да ме изтикат от стълбите, откъдето исках да извикам съседи, обратно в апартамента. Боричкането беше жестоко. Една от вратите се отвори и аз успях да се завлека и да се хвана за закачалката в антрето на художника Цанко Лавренов – наш съсед. След неговата намеса обстановката се поуспокои. Върнаха ме в нашето жилище, където ме оставиха в отделна стая под стража, докато те извършиха тотален обиск на цялото жилище. Иззеха много документи, принадлежали на баща ми, албуми със снимки и разни други неща. Само където не разковаха паркета да претърсват под него. Разбира се, всичко това научих много по-късно. Отведоха ме под охрана на ул. „Московска“ 5. Там прекарах в килиите в мазето 42 дни при денонощни разпити и побой. Всеизвестно беше, че влизането в тази сграда може да означава вход към небитието. Ще спестя подробностите. След прекараните денонощия в ДС ме освободиха и аз се появих отново в Държавна политехника „Сталин“ под отбягващите ме погледи на състудентите ми. А преди описаното събитие, оставило дълбока бразда в психиката ми, ръководех политкръжок по изучаване на биографията на другаря Сталин, отбелязан във факултетския стенвестник като примерен кръжок! Междувременно Сталин – патронът на учебното ни заведение, беше напуснал земния свят, с което приключи култът към неговата особа. Вероятно и това е повлияло за нашето освобождение.

Престоят в Белене

Не бих пожелал на никоя майка да преживее това, което е преживяла майка ми! Продължителността на престоя и въобще завръщането от този комунистически концлагер бяха абсолютна неизвестност. Всеки можеше да бъде ликвидиран от въоръжениата охрана под предлог „при опит за бягство“. Денем се работеше до изнемога, а нощем се опитвахме да спим под непрекъснатите набези на милиони дървеници. Всеки разполагаше с около 60 см ширина от общия дълъг 15-ина метра нар от плетени върбови клони. Тази „ширина“ се намаляваше до 40 см (две педи), отмервани с пръчица, когато идваха нови „попълнения“. Вода се пиеше направо от р. Дунав или от единствената ръчна помпа в средата на лагера. Имаше силния натрапчив „аромат“ на ръжда и тиня. Кошмарът се „украсяваше“ от изкопания по дължина на оградата от бодлива тел окоп, над който се облекчаваха естествените нужди. Недалеч от него вечер припламваха малки огънчета, на които някои въдворени препичаха на шиш от дървена пръчка остатъци от колети или парчета хляб за през зимата. Нощем, след заключването на бараката, се ходеше по нужда в едно голямо буре, след като се качиш на малка стълбичка до ръба му. Сутрин бурето се изнасяше, нанизано на здрав прът от поредните двама дежурни, за да бъде плиснато в окопа, доколкото не се е разплискало по пътя.

„Униформата“ ни се състоеше от бракувано старо и износено войнишко облекло и гумени цървули, които течаха от прокъсвания. Един път в месеца имахме право на колет до два килограма – ако го получиш! Поща един път в месеца – една отворена пощенска картичка с няколко реда, които се контролираха.

Работехме всякаква земеделска работа или изкопи и насипи от пръст за свинарници при определена дневна норма за изкопа. По-здравите и силни лагерници помагаха на по-слабите да изкарат нормата. При възможност ядяхме сурово конопено семе, жито или някакви коренчета, които наричахме „Персински фъстъци“ – изравяхме ги от земята. Захарната тръстика беше рядскост. В края на работния ден при късмет можеше да се облееш с вода от Дунава, загребана с празни 4-литрови тенекиени кутии от доматено пюре. Не всеки разполагаше с такъв лукс! В студените месеци се подгряваше вода в едно помещение, което служеше за баня.

Няколко дена, докато бях болен, помагах в „лазарета“ на д-р Лекарски. Докараха лагерник с червясала рана на прасеца. Единственият му шанс беше антибиотик, а такъв нямаше!

През октомври и ноември 1953 г. получих силно и непрекъснато стомашно разстройство с диария, което допълнително ме изтощи до крайност. Опитвах се да го спра като гълтах остърган въглен от долната част на „наколните постройки“. Напразно. Към края на ноември ме откараха под конвой в Софийския централен затвор. Последва нов натиск и обработка. Освободиха ме към средата на декември.

Из мемоарите на Иван Абаджиев

Leave a Reply

Features Stats Integration Plugin developed by YD