Хипохондрик съм. Такъв, за когото вече се разнасят смешки в офиса, от рода на: “Добро утро, виждам, че и днес си се събудила!” и и “О, как е – ще живееш ли?”. Ходила съм по сшеност в Пирогов за “отравяне с гъби”, “умирала” съм от кожна алергия, ужилване от медуза, хранене с какво ли не, а в неделя за 15 минути също “умрях” от ухапване от някакво малко насекомо на Витоша – въобще, срещала съм смъртта неведнъж и то все там, където я няма.
Това говори за липсата ми на доверие в Бог (поне си го знам и работя в тази посока с променлив успех и най-вече с Бахови есенции и 91 Псалм). Понякога, обаче, просто ми се иска да знам, че всичко е наред. И понякога Небето намира начин да ми го каже.
Миналата седмица стоях на едно кръстовище и докато чакам зеленото за пешеходци да светне, имах шанса да огледам другата страна на улицата. Там се беше настанил един възрастен мъж с дълга бяла коса и брада, слушаше уокмен със слушалки и като цяло не ми вдъхна доверие (защото аз съдя бързо, за сметка на това често не съм права). Той също гледаше към мен (може би защото бях единствения човек наоколо) и мислено се приготвих да не го чуя, каквото и да ми каже.
Пресякох, и докато минавах покрай него, той ми каза:
- ПОЖЕЛАВАМ ТИ ДА ИМАШ ВНУЦИ!
Усмихнах му се, подминах го и сълзите ми потекоха.
Благодарна съм, че подобни “пожелания” ме намират и отдавна съм отказала да вярвам в случайности. “Въпреки вярванията си” вече 35 години оцелявам в розовия си облак, въпреки учудването на някои мои познати.
