Вчера пред зъболекарския кабинет дойдоха баща и син. Момчето беше на видима възраст 2-3 клас и видимо изплашено, което е нормално, предвид местонахождението ни. Таткото беше едър човек с ръце, изцапани от нещо черно, което вече не може да се измие.
Седнаха спокойно и започнаха да си говорят. Бащата тихичко каза на сина си:
- Виж, ще е гадно, знам. Няма да те лъжа – боли. Обаче трябва да го направиш, за да не стане по-голям проблем. Не се притеснявай, колкото по-бързо мине, толкова по-добре.
- Ама, тате, не ми се влиза! – момчето също говореше тихо, без да се тръшка.
- Знам, тате, и аз да бях, и на мен нямаше да ми се влиза. Ама разбери, трябва да го оправят този зъб.
Разговорът продължи още известно време в този дух – тихо, без остри думи или осъждане. Без сълзи и без караници.
Гледах този татко, грубите му, черни ръце, които предполагаха по-скоро възпитание с “двата шамара зад врата” и “мълчи, нали си мъж!”. Вместо това той излъчваше спокойствие, човещина и любов – от онази, истинската, която дава на родителя търпението в ситуации като чакането пред зъболекарски кабинет. Без да се опитва да омаловажава притеснението на сина си, без да му се подиграва за страха, без да го лъже, без да го глези. Пълна емпатия.
Постоях да ги погледам и послушам още малко. Усмихвах се, защото допреди малко и аз бях използвала същите думи, за да накарам Божо да влезем и да седнем на стола. Светът има нужда от повече такива бащи.
