Семейният ни неортодоксален Великден

Знаете го нашето семейство – ако въобще сме нещо, то не сме особено ортодоксални. Освен че харесваме Папата, мъжът ми е суфи по душа йога инструктор, а аз чета Учителя Дънов, имаме още безброй особености, които мога да изложа на белия лист преди въобще да стигнем до празнуването на Великден. Не че не го празнуваме – напротив. Боядисваме яйца (за радост на децата) и купуваме козунаци (купуваме за радост на Антон, иначе ако аз ги месех, можеше и да не ядем). Но досега на православна служба по случай Великден може да се каже, че не сме ходили.

Ако още не сте ме блокирали и продължавате да четете, ще ви дам още няколко шанса. Не че не обичам църквата. Обичам всичко, което ми дава повод да се замислям и да искам да раста. Просто досега винаги съм получавала тези копнежи от други места. Последният път, когато влязох в църква и исках наистина да поговоря със свещеника с конкретен въпрос, той малко бързаше и ми каза да се съсредоточа върху утринната молитва, и излезе. Но и това беше своеобразен отговор, защото имам сутришна практика благодарение на една прекрасна дама (Гери, четеш ли, благодаря), та реших, че ми беше даден отговор, въпреки че не знам дали това имаше предвид отчето.

Та, ето го нашето семейство навръх Великден – по ведоми пътища на Разпети Петък се озовахме в Созопол, а по малко по-неведоми – в неделя бяхме в Бургас в една “църква”. Слагам я в кавички, защото това беше по-скоро общност с духовна насоченост. Когато влязохме, бяхме единствените не-роми. Пасторът им беше млад, говореше под съпровода на жива музика, сякаш изпаднал в духовен унес, но без да губи нишката на мисълта си. Присъстващите бяха облечени с най-хубавите си дрехи – в началото си помислих, че е заради празника. Но за тях, после се оказа, всяка неделя е празник, а може би и всеки ден.

Тези хора се бяха събрали не за да ядат и да пият, а защото вече им беше омръзнало от живот в ядене и пиене (както по-късно каза една от последователките им). И, знаете ли, това много ме вдъхнови! Докато масово на този ден се мисли за яйца и козунаци,  пасторът на тези хора ги призова да скъсат с традициите, които ги отдалечават от мисълта за Бог и ги приближават към мисълта за стомасите. Каза им: “Днес хората служат на Бог със своите козунаци и яйца, а ние Му служим с нашите сърца!”

Късно се сетих да извадя тефтера си и да записвам всичко, което той каза, а и, да си призная, малко плаках, та нямах време, но ето някои от посланията на пастора, за да придобиете представа:

Църквата не е място, където отивате, а начин, по който живеете.

Докато стоите и мечтаете за по-добър живот, за здраве, за материални придобивки, Бог стои и мечтае за вас.

Когато ние се доверим на Христос, Христос се доверява на нас.

Нека да бъдем от света, но да сме тълпата.

Ние трябва да избираме приятелите си, защото те ще ни заведат при Бог.

Вярата трябва да се вижда отвън.

Всяка фалшива промяна започва от утре. Истинската промяна започва от този момент.

Хората ликуваха; те плачеха и се радваха, бяха на крака през цялото време и се виждаше, че за този момент, а може би и след това, нещо се беше запалило вътре в тях. Защото някой им говореше на разбираем език, на тяхния език. И какво по-хубаво от това? Та нали това е първото нещо, което един духовен пастир трябва да направи – да слезе сред хората, а не да ги чака те да дойдат при него. И това направи този пастор – шумно, с емоция и с думи, които всеки разбира.

Ние стояхме най-отзад. Всички повторихме “Господи, благодаря Ти, че ме обичаш!”, защото колко често се сещаме да кажем това? Повторихме и други благодарности. Междувременно мисълта ми не спираше да работи и да руши стени. Трябваше да ги видите – всички тези хора, които за целта на разказа си ще нарека роми, но има ли значениие как ги наричам? Те не бяха там от страх, както някои църкви държат хората си; те бяха там от радост и надежда. Защото думите, които чух, бяха зов към подобряване на живота и обстоятелствата си – не служи на корема си; ако имаш приятели, които те дърпат назад – не бъди с тези приятели; ако имаш трудност – моли се; ако видиш човек в беда – помогни му.

Това за тях беше една неделя като всяка неделя. Какво правя аз в неделя? Каквото и да правя, знам, че мога да правя и още нещо, освен да лъскам пода или да се карам на децата, че ходя по колички.

С този ми разказ не искам да критикувам нашата църква, да карам някого да си смени религията, да ходи в секта или каквото и да е. С този разказ искам да ви призова да си отворите прозорците, да потърсите нещо хубаво, което да кажете за някого, да благодарите на Бог, че ви обича. И понеже беше Великден, отнесох още едно послание от службата, което ще ви споделя като призив: Махни камъка на страха,  махни  камъка на огорчението, махни камъка на ограниченията … и излез!

 

 

 

Leave a Reply

Features Stats Integration Plugin developed by YD