Не мога да карам колело, т.е. мога, колкото да се задържа. И надолу ми е много по-лесно – набирам скорост, не се налага да се моря, а и трудно пазя равновесие, когато скоростта е по-ниска. И днес се сетих за тази картинка.
Удобно е.
Търкаляш се, търкаляш се. Набираш скорост, лесно е – от самосебе си става. Вятър в косите, засилен. Надолу. И в един момент спираш, защото си на дъното и няма накъде повече са се засилваш. На дъното е студено, хладно, сенчесто и влажно, което до един момент е добре. После започва да се обажда артрита, евентуално. Липсва ти светлината, витамин Д, топлото по кожата.Няма и храна (от всякакво естество – там нищо не вирее без светлина).
Гледаш баира, който е стръмен и вече не ти се струва толкова забавен. Ще има пот – лифт не се вижда. Да му се незнае.
Един ден ще трябва да се науча да карам и нагоре. И ще е добре това да се случи преди да стигна най-ниската точка