2018 е годината, в която имах многократно шанс да мина изпита по толерантност и мисля, че многократно се провалих. Влизах в спор с познати и непознати за всичко, за което може да се спори, за да докажа, че моята гледна точка е “правилната”. Най-много се разпалих на тема ТОЛЕРАНТНОСТ – има ли я, защо я няма, как да направя някой толерантен. Сякаш с всяко мое онлайн изказване АБРАКАДАБРА хората се променяха.
И ето, тази нощ, докато не можех да спя, отново се замислих за това. Всъщност, аз съм нетолератната към нетолерантните (по моето мерило) хора. Христос говори да обичаш ближния, Ганди говори да бъдем промяната, която искаме да видим в света, а Милослава размахва пръст пред другите хора и им казва как трябва да мислят. Доста старозаветно, аплодисменти за мен.
И затова продължих да разсъждавам снощи: а кое, което видях в онлайн пространството, ме накара да се чувствам добре, да ме кара да не се карам с хората? Сега, знам, че ще изненадам хората и СИГУРНО може да се скараме с някого по темата, но ми стана хубаво, когато видях видеото от мъжете, които играеха хоро в снега на магистрала Хемус. Сигурно е имало такива, които са псували в колите си, които са писали статуси и които са обвинявали този и онзи (може би с право) за нещастието си. Но тези петимата, ето те са направили най-доброто в ситуацията. Движението оросява мозъка, загрява тялото и покачва ендорфините. Това е нещото, което тези мъже ще си спомнят – не как са поствали гневни снимки, а как са се забавлявали.
И ето защо за новата 2019 г. си пожелавам да си създавам такива спомени и да бъда такова вдъхновение. Да нося РАДОСТ първо на мен и после на близките си. А защо не и на непознати? Дори си мечтая да не влизам в спорове във фейсбук – колко пък ще е трудно?
толерантност){kind=link}